ИЗГЛАСЯ̀ВАМ1, -аш, несв., непрех. Езикозн. В съчет. със същ. гласна, съгласна, звук и под. и предл. на. За дума – имам гласеж, звуча в своя край, завършвам; изгласям. В други местни имена първата съставка изгласява на -а. К. Влахов, ТЛИ, 79. В старобългарски думата син е изгласявала на ъ и е била двусрична.
ИЗГЛАСЯ̀ВАМ2, -аш, несв.; изглася̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, св., непрех. Диал. Извисявам глас; провиквам се. – Таком бога, дилбер Ангелино, / нещо ме е, море, дремка одремило, / я си викни, дилбер Ангелино, /.. / с една уста две думи да думаш, / с едно гърло два гласа да изгласиш, / ега би се дремка разтурила. Нар. пес., СбНУ ХLIII, 84.
ИЗГЛАСЯ̀ВАМ СЕ несв.; изглася̀ се св., непрех. Диал. Изгласявам2; провиквам се. Тога се Инче изгласи / из тая гора зелена: / „Потрай ми, горо зелена, / ете го Инче ке идет, / с айдуци ке се обидит“. Нар. пес., СбБрМ, 332.