ИЗГÒРА1 ж. 1. Разг. Любим, обичан човек (жена или мъж); либе. А Кракра си пое отново дъх и запита с променен, отслабнал глас: – А имаш ли биле за любов – щом го изпие мъжът, да забрави изгората си, щом го изпие жена, да залюби тоя, който го е донесъл? А. Дончев, СВС, 125–126. – Яд го е, Дано, защото някога Огняновата майка му била на сърце първа изгора, па му я отнели. Ил. Волен, ДД, 92. Едната, русокоса, говореше нещо с левент момък, явно изгора му беше, но другата приковаваше погледа на отеца. М. Смилова, ДСВ, 49. Да измени на своя възлюбен? Никога. По-добре смърт. Договорила се тя [македонката] със своята изгора – момък от тяхното село и решили да бягат. К. Кюлявков, СПП, 11. Нейната нова изгора е талантливият танцьор, носител на много награди за хореография. Преса, 2013, бр. 263 [еа]. Ти имаш глас чуден – млада си; / но чуйш ли как пее гората? / Чуваш ли как плачат сюрмаси? / .. / Запей ми, изгоро, на жалост – / запей как брат брата продава, / как гинат сили и младост. Хр. Ботев, Съч. 1950, 16. Стоян на макя говори: / „Учи ме, мамо, научи, / какво да земем Диляна – / Диляна мома хубава, / Диляна пуста изгора“. Нар. пес., СбНУ ХLIV, 257.
2. Диал. Хубава мома; красавица. Изгора е тая дядо Генкова Минка – жива изгора. Неспретна е наглед, но лице – слънце, очи – две звезди, горят, палят. Ц. Церковски, Съч. III, 84. „Ваклино, моме убаа, / Ваклино, изгора във село, / още ли мома момуваш.“ Нар. пес., СбНУ XXXVIII, 83. – Я мор, Тодоро, / синко изгоро! / Който ти земне / тойзик венчец, / да го не носи / по дъж, по вятър, / най да го носи / в черната земя! Нар. пес., СбНУ XXXVI, 44.
ИЗГÒРА2 ж. Диал. Беда, нещастие. – Такъв беше той тогава! Ама ѐ какво излезе от него. Да не е просто да се полъже чивяк по дрехите и по носенето на някого и, ако го види наглед личен и пременен, да мисли, че и инак е харен и добър. Това е такъва изгора, каквато и най-големите магесници и врачки не могат докара чивяку. Да чува господ от такова нещо! Т. Влайков, Съч. ІІ, 7. Това бе изгора за нас. Н. Геров, РБЯ II, 200.