ИЗДИХА̀НИЕ, мн. -ия, ср. 1. Остар. Книж. Издишване. Наоколо се чуваше тежко дишане. Хъркането, стихнало за миг, сега прозвуча още по-смело, по-изразително – с остри подсвирквания, с хрипави издихания. Ал. Бабек, МЕ, 126.
2. Остар., сега поет. Издъхване, умиране. Нашият духовен наставник епископ Иван ме убеждава като папищаш, че Буда държи разковничето на спасението в ръцете си. Че ляхите с техните пера на раменете ще издухат турците от нашите земи... Че ромеите са окаяници... Че са пред издихание. Д. Добревски, БИ, 60. Велко чак и на издиханието си насърчвал войнството. ПСп, 1876, кн. 5–6 [еа].
◊ В последно издихание. Книж. В предсмъртен час. В един дом найдох предали Богу душите свои майка с три невръстни деца, и лежат непогребани, в друг дом заварих в последно издихание старец. П. Спасов, ГЛЗЗ, 61. До последно издихание. Книж. До края на живота си, до смъртта. – Води ни, войводо! Напред, братя! До последно издихание ще се бием за милото ни отечество! Д. Марчевски, ДВ, 186.