ИЗДУ̀Т, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от издуя като прил. Който има закръглена и издадена нагоре или напред повърхност. Горната пряспа е препречила надлъж урвата и ние трябва да минем през нея. – Тя е ниска по краищата и издута в средата. Ив. Вазов, Съч. XV, 62. Зина, която седеше сама под издутия дъждобран гюрюк, скочи пъргаво на земята. А. Гуляшки, МТС, 241. Пристъпи Лазар и бързо извади от пазвата си грамаден револвер с издут барабан. Д. Талев, ПК, 367. По рафтовете пък се мъдреха габровски похлупаци и гаванки за мешана сол и пиперец и зеленикави стъклени буркани със също такива издути стъклени капаци. П. Михайлов, МП, 33–34. Гологлав беше, с голямо, издуто чело. Й. Йовков, ПГ, 104. // Който има или е придобил изпъкнала и закръглена форма от това, с което е изпълнен или под напор на въздушна струя, напрягане, възпаление и др. Седнал по турски на издута селска възглавница пред отрупаната софра, той отчаяно се бореше. Д. Калфов, Избр. разк., 236. Крепеше с една ръка книжна кесия, а с другата носеше огромната издута мрежа. М. Грубешлиева, ПИУ, 224. Издути бузи. Издути платна.