ИЗКЪ̀ЛЧЕН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от изкълча като прил. 1. За кост на крак, ръка – който е изместен от правилното, естественото положение в дадена става. Спиро беше бръснар, вадеше болни зъби, изкусно наместваше и изкълчени кости. Д. Талев, ГЧ, 28. А по стената [на града] с ръце и мишци се водеше кървав бой. Врагове и свои се сриваха надолу от стената, или всуе драскаха с кървави пръсти грапавия зид, за да грохнат долу със сломени кости, с изкълчени членове. Н. Райнов, ВДБ, 50–51.
2. Който е в неестествено, неправилно положение, в неестествен вид. Днешните фотографи, наопаки, гледат да направят човека още по-глупав, отколкото е всъщност, и затова го снимат не само без пейзаж, не само без масичка и дебела книга, ами на туй отгоре го и карат да стои пред обектива на апарата в най-изкълчена поза. Св. Минков, РТК, 136. // За език – неправилен. Офицерите ѝ се любуваха, тя занимаваше дружината със своя смешен и изкълчен български език, странен в устата на една турска беица. Ив. Вазов, Съч. XXIV, 149.
3. Прен. Който противоречи на естественото, нормалното състояние; изопачен, преиначен. Тази анкета установи и неосведомеността на повечето читатели, както и изкълчения техен вкус. М. Кремен, РЯ, 241.
4. Като същ. изкълчено ср. Изместена от правилното, естественото положение в ставата кост на ръка, крак. Като него никой не можеше да прави счупено, навито или изкълчено. М. Георгиев, Избр. разк., 100.