ИЗМА̀МНИК, мн. -ци, м. 1. Човек, който си служи с измама (в 1 знач.); мошеник. – Ще видите, че аз съм жертва на един измамник, на един изнудвач. Й. Йовков, ПГ, 206. – Ний какво да правим? Всички да затворим дюгените си за кефа на един, дето дошел тука на готови мющерии да ги подмамва и лъже! Ний, мютесариф ефенди, не сме богати хора, ала сме честни и не обичаме да гледаме как един измамник, дошел отнейде си, впил се, та смучи кръвта ни. Д. Немиров, Б, 82. Излезеше ли из града, с мъка гледаше хората в очите. Струваше му се, че те вече не го тачат, че го считат за измамник. А. Христофоров, А, 41–42. Самуил напусна Костенец петнадесетгодишен. И носеше той истини, които никога не забрави: че свободните общини раждат смели, силни хора, а пък заробването прави селяните страхливи, измамници и лъжци. А. Дончев, СВС, 153.
2. Рядко. Прелъстител, съблазнител. Така в „Закъснялата нива“ в основата на нещастието се преплитат социални отношения. Същият мотив имаме и в „Престъпление“. И тука селски кмет и богат измамник на бедно момиче са от една страна, унизен баща и отмъстител брат – от друга. Г. Цанев, СИБЛ, 276.