ИЗМА̀РЯМ, -яш, несв. (диал.); изморя̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, св., прех. Изморявам1. – Поради туй и аз се прибрах тук я! – проговори Петър Габара. Онзи шумен живот ме измаря. Ив. Кирилов, Съч. II, 106. Започна жътвата на зимницата. Жегата заливаше с пот снагите им [на жените], а тежките класове измаряха ръцете им. К. Петканов, МЗК, 65. измарям се, изморя се страд.
ИЗМА̀РЯМ СЕ несв. (диал.); изморя̀ се св., непрех. Изморявам се. Той върви и нищо не мисли, гладът лежи на стомаха му, като змия, и смуче силите му. Измаря се и сяда да почине. К. Петканов, МЗК, 42. Селяните курдисвали капани в оборите и кошарите; спели въоръжени в яслите и сламата. После, когато хората се измаряли, останали без страх дори, крадците се връщали и отвързвали волове, биволи, коне и се изпарявали със стоката в мрака. Д. Вълев, Ж, 31–32.