ИЗМУ̀ЛВАМ, -аш, несв.; изму̀ля, -иш, мин. св. -их, св., прех. Диал. 1. Подавам, показвам нещо, обикн. глава навън от някакво място, отнякъде; измушвам2, измулям. Стрина Станка отваряше кепенката на единствения прозорец от северната страна, измулваше глава и познатият ѝ малко дрезгав глас проехтяваше насам. Кр. Григоров, Н, 208. Тончо Батин и Мадо Мигенин измулиха глави от касапницата и облещиха очи насам. Кр. Григоров, Р, 193.
2. Измъквам нещо навън; измулям. Ореш, запъваш ралото, а то или вземе, та измули острието на палешника отгоре, или пък като се запъне в някой становник камък, та воловете отнесат напред воището. Кр. Григоров, ТГ, 15. измулвам се, измуля се страд.
ИЗМУ̀ЛВАМ СЕ несв.; изму̀ля се св., непрех. Диал. 1. Показвам се, появявам се някъде, обикн. неочаквано; измулям се. – Добрий ден, добрий ден! – измули се иззад постройката и избърза да поздрави бързорекият поп Врачев. Ст. Даскалов, ВМ, 44.
2. Измъквам се отнякъде; измушвам се, измулям се. Седя самичка под червения абажур, седя, па току се надигна по-смело. В това време Милчо се измули из спалнята полечка, да не събуди детето. Ст. Даскалов, СД, 205. Децата му, щом се измулиха из чергата, затичаха към Качови. Ст. Даскалов, БМ, 20.