ИЗМЪ̀МРЯМ1, -яш, несв.; измъ̀мря, -еш и -иш, мин. св. -ах и -их, св., прех. Диал. Изговарям, казвам нещо неясно, неразбрано и тихо, като че ли на себе си; измънквам, измърморвам. Горчо булче води. Свят! Мало и голямо накрай село е излязло булка да среща, Горчовата скопосница да види. – Бре, тоя син – измъмри дядо Генко, загледан в червеното булчино було, що край село се ветреше. Ц. Церковски, Съч. III, 91. Нахрани се бай Ганьо, измъмра под носа си „ех, да има сега някой да ме почерпи едно винце“, седна насреща ми, засмя се добродушно. Ал. Константинов, БГ, 5. Просвредли / граната въздуха, ей друга, / .. / И по окопите там онзи приведе / глава и сгуши се; тук други счепка в пръсти / брада и нещо си измъмри. Π. Π. Славейков, Събр. съч. III, 228. измъмрям се, измъмря се страд.
ИЗМЪ̀МРЯМ2, -яш, несв.; измъ̀мря, -еш и -иш, мин. св. -ах и -их, св., прех. Диал. Смъмрям, сгълчавам. Господарят беше нещо гневен и го измъмра хубавата. Ив. Вазов, Съч. VI, 85. Той ни спря и строго измъмра: – Прилича ли на вас, синове на предни хора, да се скитате нощно време из улиците? Ив. Вазов, Съч. X, 116. измъмрям се, измъмря се страд.