ИЗМЪ̀НКВАМ, -аш, несв.; измъ̀нкам, -аш, мин. св. -ах, св., прех. Изговарям неясно, неразбрано и тихо нещо, като че ли на себе си; измърморвам. Помогнах му да легне по-удобно; той измънка нещо и продължи да хърка. Ив. Димов, АИДЖ, 84. Понякога Дора измънкваше с ронлив глас нещо, което никой не можеше да разбере и което тя трябваше отново да повтаря. М. Кремен, РЯ, 615. Селянинът поздрави, измънка нещо като „как сте, добре ли сте“. Й. Йовков, ΒΑΧ, 109. // Казвам, изговарям нещо тихо или смутено, обикн. поради вълнение, неудобство или незнание; измърморвам, смотолевям. Ръката ѝ беше прекалено доверчива и на него му се поиска да погали дланта ѝ, Влахов се уплаши да не би все пак да го е сторил, измънка името си и пусна ръката ѝ. А. Наковски, БС, 83. Нейният не само набеден, но и беден поет квартирант поръчваше нещо евтино или измънкваше: „Не съм свикнал да закусвам сутрин“. М. Кремен, РЯ, 63. Чинката стрелна с очи мъжа си и той някак виновно измънка: – Добре си го намислил. Човек без образование... закъде е! М. Грубешлиева, ПИУ, 11. – Какво си ти, Христо ефенди? Болен ли си бил? – Ба... Али чауш... Да... Не! – от горещината... – измънка замаяният Ковачев. Ив. Вазов, Съч. ХІІ, 157. – А ти какво им [на полицаите] рече? – обади се пак Добрин. – Какво ще им кажеш. Те не си поплюват... – измънка неопределено, като че криеше истината. В. Андреев, ПР, 104. Ученикът не беше подготвен за изпитване, измънка едно изречение и спря. измънквам се, измънкам се страд.