ИЗНЕМОЩЯ̀ВАМ, -аш, несв.; изнемощѐя, -ѐеш, мин. св. изнемощя̀х, прич. мин. св. деят. изнемощя̀л, -а, -о, мн. изнемощѐли, св., непрех. Обикн. с предл. от. 1. Оставам без сили, мощ обикн. от тежък труд, умора, напрежение, голяма горещина и др.; отпадам, изнемогвам. Спряхме на почивка и войниците, изнемощели и капнали от умора, сякаш не седнаха, а просто нападаха връз раниците си от двете страни на пътя. Й. Йовков, Разк. II, 103–104. Краката се бяха подкосили, мишците изнемощели, енергията изчерпана. Ив. Вазов, Съч. XXIV, 5. Когато призракът на Ередиа, сладък и мъчителен, бе уморил нервите ѝ до такава степен, че почти заспиваше изнемощяла, от градчето почна да се приближава нов шум на моторна кола. Д. Димов, ОД, 193. Това бяха клетници, които, пребити от бой или просто изнемощели от слабост и болести, се бяха едвам дотътрили дотука. К. Величков, ПССъч. І, 49. Изнемощях от дългия път.
2. Ставам телесно слаб; отслабвам, измършавявам. Тя [княгинята] изнемощя, лицето ѝ изгуби своята чистота, под очите се вдълбаха големи сини кръгове. Ст. Загорчинов, ЛСС, 33. Ако се появяват поледици, за сърните настъпват тежки мъчителни дни. Тогава храната става оскъдна. От продължителен глад, особено малките изнемощяват и падат изнурени на земята. П. Петков, СП, 48. Напролет язовецът излиза от жилището си съвсем изнемощял, олюлява се и се търкаля по земята, докато се съвземе. П. Петков, СП, 20.