ИЗНУРЀН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от изнуря като прил. Книж. 1. За човек – който е напълно изтощен, уморен физически. В тази ранна пролетна утрин на 1230 година пред високата двукрила порта на Царевец спря изнурен конник. Д. Линков, ЗБ, 40. Нетърпението час по-скоро да се намери на брега, на чисто, го подведе и след няколко минути, изнурен до крайна степен, той отпусна отчаяни ръце. Ат. Мандаджиев, ОШ, 89. – Гръмове! Аз не са оплаквам от вашата свирепост, ο, разярени стихии, удряйте, ако щете и мен, – ей съм аз ваш роб, беден, слаб, изнурен старец. Т. Шишков, В, 43. Аз спирам изнурен, сред някой стихнал кът. Н. Лилиев, Ст 1932, 123.
2. Прен. За мисъл, душа, сърце – измъчен, изтерзан. Аз чувствувам как вълни на живот нахлуват в изнурената ми душа. Ас. Златаров, Избр. съч. III, 315. Изнурена мисъл.
3. Който показва, изразява крайна физическа умора, изтощение на жизнените сили или душевно страдание. През тесните платнени отвори [на колите] се люлееха носилки и се виждаха жълтите изнурени лица на тежко ранени войници. Вл. Полянов, ПП, 52. Здравка го гледаше с напрегнат, изнурен и като че безжизнен поглед. Цв. Ангелов, ЧД, 220. Пламъкът на живота, почти напуснал това изнурено тяло, сякаш се бе събрал и сгъстил с всичката си яркост в очите. Ив. Вазов, Съч. ХІІІ, 39. – Ти трябва да полегнеш за малко. Виж какъв изнурен вид имаш! Ив. Мартинов, ДТ, 218–219.