ИЗНУРЯ̀ВАМ, -аш, несв.; изнуря̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, св., прех. Книж. 1. Довеждам някого до крайно физическо изтощение, безсилие, отпадналост, умора; изтощавам. Постоянни и повечето пъти неувенчани с успех войни с гърците на лишени от полководчески дарби владетели изнуряваха безполезно силите на народа. Ив. Вазов, Съч. XIV, 15. По пътя той си мислеше за породените от актрисата легенди. Казваха, че била оригинална, каприциозна, но авторитетна. Успехът я бе разглезил. Тържественото опиянение я бе изнурило. У, 1911, бр. 217, 1.
2. Причинявам душевна мъка, страдания на някого; измъчвам, терзая. Беше уморен от шума и задухата във влака, от непрестанната мисъл за Шели, от собственото си нетърпеливо очакване на срещата с нея. В това очакване се промъкваше една скрита тревога, която го изнуряваше. Как ли ще го приеме тя? Ем. Манов, ДСР, 105. Могат каквито щат потреси да произлязат в нашето нравствено същество, люти страдания да изнурят, оболят и изтрият нашата душа, но тия възпоминания стоят живи в нея. Ив. Вазов, Съч. IX, 124. изнурявам се, изнуря се страд.
ИЗНУРЯ̀ВАМ СЕ несв.; изнуря̀ се св., непрех. Изпадам в състояние на пълно физическо изтощение, безсилие, отпадналост, умора. Той би искал да им каже, че е готов да плати двойно и тройно цената, но понеже се беше осъдил да не знае български език, той се изнуряваше в отчаяни ръкомахания. Ив. Вазов, Съч. XII, 21. Попитах опечален вожда свой: / „Кои са тези, кои в темнината / тъй изнуряват се в безспирен бой?“. К. Величков, Ад (превод), 70.