ИЗÒКВАМ, -аш, несв.; изòкам, -аш, св., непрех. Диал. Извиквам нещо, обикн. със силен, висок глас. Ту-у, ама че измешаме баруту, та го поправимо на буламач. – Ей хвала богу, я това тражим – изокал другият. Нар. прик., СбНУ XIV, 114. Свири Геле, свири, та се чак унася, / жална песен като плач у нощта разнася .. / слуша Ганка, па си душа слади, .. / Тя потръпне, .. / и в забрава скърши ръце и изока: „Стига, стига! / Геле, Геле, мътните те зеле!“. Елин Пелин, Съч. V, 110–112. Па изока мома низ Морава: / „Стари луге, стари манастире, / извадете мома низ Морава“. Нар. пес., СбНУ XLIV, 240.