ЍЗПОЛИЦА ж. 1. Имот, който някой е взел или дал за обработка при условие, че добивът (доходът) ще се дели наполовина между собственика и наемния работник. При бащиния – работеха изполица, за да се прехранят и деца да отгледат... Кр. Григоров, Н, 14. Тончо беше работил изполица, та гърбът му се бе изкривил. Ст. Даскалов, СЛ, 34. Сега, като гледаше да си прибере хляба най-напред от изполиците, повика Данка Иваница, която беше нейна изполичарка, и отидоха да кършат на Двете локви. Ил. Волен, БХ, 126.
2. Половината от добива (дохода), получен от такъв имот. – Ти, Дельо, ще ореш декарчетата и децата ти пак ще гладуват, ще плащаш изполици на селските думбази. Д. Добревски, БКН, 125. Те бяха принудени да вземат под аренда и обработват със свой инвентар земята на помешчиците. Освен това селяните вземаха под наем земя от помешчика срещу изполица – за половината реколта. Ист. IX и X кл, 26.
3. Работа, труд при условие за подялба на добива (дохода) между собственика и наемния работник. – Виждаш – рече с тон на оправдание Кръстьо. – Нивите ни са малко, земята ни не е поячка, а изполицата си е изполица – работиш, работиш, а половината ти вземат. Г. Караславов, ОХ, 6.
◊ На изполица. При условие, че собственикът и наемният работник ще си разделят добива (дохода), получен при обработката на даден имот. Работеха все на изполица и нали е чуждо, идваха стопаните по вършитба и ни орали, ни сеяли, ни жънали, грабваха дяла си още от вършачката. Ст. Даскалов, МЧ, 32. – Кой ви работи земята. – Работим я – кое с ратаи и надничари, кое даваме на изполица. Няма да я изоставим, я! X. Русев, ПС, 70.