ИЗРУГА̀ВАМ, -аш, несв.; изругàя, -àеш, мин. св. изругàх, св., прех. и непрех. Изведнъж изричам ругатня; изхоквам. Даже и кафеджият остави сапунисаната глава на Хаджи Христа и изруга турското царство. Ив. Вазов, Съч. VIII, 82. В антрето зашляпаха чехли и се чу как дебел мъжки глас изруга заяждащата ключалка. Л. Михайлова, Ж, 102. Само някой от политарестантите изругаваше от време на време нахалните дървеници и се обръщаше внимателно на одъра. Г. Караславов, Избр. съч. I, 291. Али мяташе чепатия кривак. Навремени изругаваше гневно ту някой камък, ту коренище. Н. Нинов, ЕШО, 78. И започна спор, в който той често изругаваше тъй спокойно, сякаш туй си му беше на устата. Л. Александрова, ИЕЩ, 28. // Казвам нещо с груб, неучтив тон; изхоквам. – Моля ви се, госпожице Анета, защо не ми донесете още едно кафе? – Много бързате, господине! – изругава ме Анета. Д. Калфов, Избр. разк., 322. Старецът изруга страшно Брадлова за поведението му в конака. Ив. Вазов, Съч. XXV, 208. – Говориш ли с кмета, изругай хубаво ланския кмет и кажи, че ти се жертвуваш за народа. Ив. Вазов, Съч. VI, 187. Старият поборник наистина не ви очакваше и след първите мигове на смут повика стопанката си и ѝ заръча нещо за вечеря. – Знаеш, че нямаме нищо! – рече тя. – Пуста немотия! – сети се да изругае отново Арабаджията. Н. Никифоров, ПВ, 31. изругавам се, изругая се страд. и възвр. Опомнил се, Никулица се изруга. Докога ще се свени пред велможите, докога ще им се кланя като слуга? М. Смилова, ДСВ, 155. „Глупец, нищожество!“ – изруга се той. Г. Райчев, ЗК, 53.