ИЗРЪМЖА̀ВАМ, -аш, несв.; изръмжà, -ѝш, мин. св. -àх, св., непрех. 1. За животно – издавам ръмжене веднъж или няколко пъти. Тъкмо разчистваше съчките около Чековия гроб, кучето под ореха изръмжа, джафна веднъж-дваж и пак се наведе да се пощи. Чудомир, Избр. пр, 3. Балкан ту избързваше, ту спираше. И душеше, душеше. Когато следата се прекъсваше, повдигаше муцуна, изръмжаваше. Б. Несторов, СР, 111. Вълк съм срещал, но веднъж ми се удаде да срещна мечка. А животното се изправи, като ме подуши, озъби се, изръмжа. Елин Пелин, Съч. IV, 186. Мечката завря нос в тях [следите] и се опита да подуши миризмата на животното, което бе минало тая сутрин, но миризмата се губеше. Тя изръмжа и тръгна към пещерата. Ем. Станев, ПЕГ, 82. Обр. Пред общинското управление изръмжа голям лъскав автомобил. Г. Караславов, Избр. съч. ІІ, 280. Пред изхода чакаше кола. – Там! – заповяда на задрямалия върху кормилото униформен шофьор и влезе в купето. Колата изръмжа и полетя по безлюдните още улици. X. Русев, ПС, 6.
2. За човек – издавам звук, подобен на ръмжене обикн. като израз на някакво силно чувство, усещане (гняв, болка, удоволствие и под.). – Да нямам живо добиче покрай къщи ли. Ехей... – скръцна зъби той и изръмжа. Кр. Григоров, Н, 63. – Тате! Татенце, ела на себе си! Кажи, какво ти е? Вълко изръмжа, погледна я [Златка] с помътнели очи и започна да утихва. К. Петканов, П, 101. – Бр-р-р-р – изръмжах, като несъзнателно се улових за облите и хлъзгави камънаци. Бях паднал в отвора на изоставен бунар сред буренака. Г. Белев, ПЕМ, 128. Траян стана мързеливо, излъщи се, като изръмжа от доволство след дългия крепък сън, и пъргаво смъкна и захвърли измачканите си дрехи на пясъка. Г. Караславов, Избр. съч. V, 325.
3. Прен. Прех. Неодобр. Казвам, изричам нещо с неудоволствие, яд или като закана. – Аз пък господин няма да ти кажа и туй-то! – Ще кажеш! Ще те накарам да кажеш! – заканително изръмжава Гаваза и затваря вратата на канцеларията си под носа му. Д. Немиров, КБМ, кн. 2, 44. – Защо да я не бия? Жена ми е. Моя жена, – изръмжа Кольо и скриви подир невестата си към къщи. Елин Пелин, Съч. ІІ, 152. – Къде е син, бре! – изръмжа беят и продължи все по-високо: – Говори, говори, говори! Нема да лъжеш, нема да извърташ! Д. Талев, И, 355. – Α-ха, върна ли се... – изръмжа той най-сетне и надвил мигновеното си колебание, затръшна силно вратата. Ст. Дичев, ЗС I, 257. – Слушай – изръмжава чернокосият през зъби, – не се опитвай да ме правиш на диване! Б. Райнов, ГН, 175.
ИЗРЪМЖА̀ВАМ СЕ несв.; изръмжà се св., непрех. Диал. Изръмжавам (Ст. Младенов, БТР).