ИЗРЪМЖА̀ВАНЕ, мн. -ия, ср. Отгл. същ. от изръмжавам. Едно изръмжаване, последвано от сърдит лай, го направи да отскочи. Ив. Вазов, Съч. ХХІІ, 17. Когато едно куче премина напред, късо изръмжаване на водача го отхвърли назад. А. Дончев, ВР, 140. Той се хвърли с изръмжаване върху свака си и – съвсем потъмня от прах около двете настървени мъжки тела: те пъхтяха, огъваха се и се повалиха на земята. А. Страшимиров, А, 294.