ИЗСТЀНВАМ, -аш, несв.; изстѐна, -еш, мин. св. -ах, св., непрех. Издавам стон, стенание, вопъл веднъж или няколко пъти, от време на време; простенвам. В дясното му рамо стърчеше забит нож. Извадих го. Стоев изстена. Й. Демирев и др., ОС, 74. А до портата си не стигнал – паднал в снега. И едва тогава изстенал – не много високо, както подобава на един истински мъж. А. Гуляшки, ЗР, 298. – Горкият Гено – обади се Мария. – И двата му крака да счупят. Велика го гледаше като обезумяла. – Не разбирам – изстена тя най-сетне и се отпусна тежко на миндера. Ст. Дичев, ЗС II, 697. Митка отваря очи, поема дълбоко въздух. Гърдите я заболяват силно, с остра непоносима болка, тя изстенва, после пак се унася. П. Спасов, ХлХ, 288. Нощта идваше и с еднаква грижа можеше да затвори клепките на хората и на зверовете – на мечката, която лениво вече дремеше и само от време на време изстенваше тихо от тъпата болка на разцепеното си ухо. Ст. Загорчинов, ДП, 121.