ИЗСТЍВАМ, -аш, несв.; изстѝна, -еш, мин. св. -ах, св., непрех. 1. Ставам студен; изстудявам се. Слугинята отиваше при чучурчето, дето изстиваше руйното вино, наливаше и донасяше дълбока фарфорова паница. Ив. Вазов, Съч. XXII, 9. В огнището огънят прегоряваше и горницата изстина, ала никому и наум не дойде да стане и да притури дърва на пламъка. Ст. Загорчинов, ДП, 292. Яденето се свари и изстина, а Боян още не идеше. М. Грубешлиева, ПИУ, 53. Левият му крак висеше тежък, болезнен, щом се опиташе да мръдне. По бедрото му се стичаше кръв. Тялото му изстиваше, ръката му едва държеше револвера, с който не беше си послужил. Ст. Мокрев, ЗИ, 363. Зиме водните капчици горе във въздуха толкоз изстиват от студените ветрове, щото замръзват. С. Бобчев, ПОС (превод), 20. Пясъчните почви могат твърде бързо да са нагряват, но така също бързо и изстиват. Ступ., 1875, бр. 5, 36.
2. Заболявам от простуда; простудявам се, настивам. Колчовица захвана по-често да тегли полите на шала въз детето; тя ставаше угрижена за него, да не би да изстине. Ив. Вазов, Съч. IX, 18. – Стани от камъните, че ще настинеш. Той ѝ отвърна: – Нека настина! Мама не му отговори. Щом е решил да изстива, нека изстива. К. Калчев, ПИЖ, 117. После разгъна един овехтял, изтъркан ямурлук и го подаде на Илия. – На, Илия, да се наметнеш, че може да изстинеш – каза тя. Й. Йовков, ЖС, 86. И кога е [човек] по-потен, да се пази да не изстине отведнаж и да гледа всякога да му са топли краката. П. Берон, БРП, 129. // Само несв., обикн. в сег. вр. Мога да се простудя. Султана взе някаква дреха и го покри – той никога няма да се сети сам да се покрие, а насън човек най-лесно изстива. Д. Талев, ПК, 96. – Още ли с пардесю? При тия първи зимни студове човек лесно изстива. Д. Талев, ГЧ, 149.
3. Прен. Обикн. с предл. към. Ставам равнодушен, безразличен, студен към някого или нещо; охладнявам. Снаха му Иваница, която го обичаше като роден брат, изстина от него. Тя избягваше да го види и той, когато я срещнеше, не смееше да я погледне в очите. Елин Пелин, Съч. III, 136. Друг човек стана оттогаз. Изстина към нея, изстина към дъщерите си, като че не бяха негови деца, а чужди. Й. Йовков, ΒΑΧ, 182. От някое време Евлоги беше започнал да изстива към приятеля си, но в тоя миг отново почувствува да го облъхва сърдечното чувство на старата дружба. А. Гуляшки, Л, 374. За едно късо време той изтрезня и от печалбарската упойка. Той не изоставяше съвсем работата си, но загуби охота към нея, изстина. Д. Талев, ПК, 448. Вдъхни секиму, о, боже, / любов жива за свобода – /.. / не оставяй да изстине / буйно сърце на чужбина / и гласът ми да премине / тихо като през пустиня! Хр. Ботев, Съч. 1929, 19.
4. Прен. За чувство, желание и под. – намалявам силата си, проявявам се все по-слабо; отслабвам. Райна се обърка, съчувствието ѝ към Костадин бързо изстина и тайно в душата си тя вече желаеше той да не се ожени за Христина. Ем. Станев, ИК I и II, 435. – Не бой се – и по-строги сме виждали. Нали знаеш, всички почват така, а после им изстива меракът и работата си тръгва, както е вървяла. М. Марчевски, П, 190. – Заедно с напредването и усъвършенствуването на нашата цивилизация започнаха да никнат спонтанно белезите на едно отчайващо явление. Като че ли човешката душевност започна да изстива бавно и да се затваря в себе си, да се отчуждава все повече и повече от действителния свят и своите себеподобни. П. Вежинов, СП, 44. Ти помниш ли, как в нас полека-лека / изстиваха последните надежди / и вярата / в доброто / и в човека. Н. Вапцаров, Избр. ст, 1946, 32.
5. Прен. Оставам неподвижен, вцепенен на мястото си поради някакво силно изживяване; смръзвам се, втрещявам се, изтръпвам. Очичките му [на момчето] бяха полуотворени, като че ли искаха да прикрият студения стъклен блясък на зениците. Юрталана отмаля и изстина, тръпки на ужас и страх попълзяха от краката му, преминаха по гърба и изцедиха на челото му ситни капчици студена, мъчителна пот. Г. Караславов, С, 40–41. Скупчени в дъното на корубата, Калитко и Горица изстинаха със замрели сърца. Ръцете си бяха вкопчили един друг и не усещаха как и тези ръце, и челата им се обливаха в ледени капчици пот... Ив. Хаджимарчев, ОК, 438. Когато Пеньо накладе огъня и видя, че ги няма там, дето те [дядо Димо и баба Димка] спяха – той се разтрепера и изстина, като че от треска хванат. Ц. Церковски, Съч. ІІІ, 169–170. – Боа – същинска боа! – И? – И – какво да ви кажа?... Изтръпнах, изстинах, залетях назад. Д. Калфов, КР, 92. Ония в гората също са ни слушали как си приказваме с Лазар в царевиците. Изведнъж изстивам дали не съм казал някоя дума повече за германеца, да съм го похвалил нещо. Й. Радичков, ББ, 39. Колата се занесе по пътя – веднъж, дваж. Слезнахме от нея и изстинахме: едното задно колело вече хлътнало! Н. Стефанова, РП, 139.
◊ И дирята (следата) ми е изстинала. Диал. Отдавна съм забягнал, изгубил съм се, отдавна ме няма. Изстива ми / изстине ми сърцето. Разг. 1. Обикн. с предл. към (от). Преставам да обичам някого или нещо; ставам безразличен към някого или нещо. – Изстина ми сърце от тебе, откак узнах, че не лъжа, а истина е казал оня. Чужда ми си! Р. Стоянов, М, 53. Мъжка си рожба забравяш, / мене потапяш в кахъри. / Дали ти сърце изстина, / или пък жалиш по пушка, / или по сенки в Пирина, / или по клетва хайдушка. М. Минева, МП, 18. 2. Самост. или с предл. от. Обхваща ме внезапна силна уплаха, изплашвам се силно от някого или нещо. Дядо Митор изтръпна, сърцето му изстина от тоя писък. К. Петканов, ОБ, 152. Борис усети как изстина сърцето му и цял потрепера – той долови отделни турски думи в далечната врява и неволно ускори стъпки. Д. Талев, И, 125. Изстива ми (ще ми изстине) мястото (гнездото). Разг. Загубвам (ще загубя) службата си, уволняват ме. Знае, че заместник-началникът върти любов с референтката Б. и че тя, въпреки че не може да го понася, търпи лигавщините му, защото иначе ще ѝ изстине мястото. П. Незнакомов, АБМ, 36. Преди време бяха го мъмрали от министерството по повод на едно оплакване. Сега, ако последва ново оплакване, мястото му без време може да изстине. Ст. Марков, ДБ, 143. Изстиват ми / изстинат ми петите. Обикн. в св. вид. Диал. Умирам.