ИЗСУМТЯ̀ВАМ, -аш, несв.; изсумтя̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. изсумтя̀л, -а, -о, мн. изсумтѐли, св. 1. Непрех. Издавам през нос кратък и шумен звук, сумтене. Когато някой срещнеше из пътя Иван Верицата и го поздравеше, той никога не отговаряше. Само изсумтяваше и чак когато подминеше десетина крачки, се обръщаше. Хр. Пелитев, ХО, 56. Казакът се прибра в нисичкия навес край обора и се свря под мръсна, оръфана черга. – Хм! – изсумтя той. – Кама ще му вади! Г. Караславов, СИ, 94. Той изсумтя недоволно.
2. Прех. Казвам нещо неясно, неразбрано през нос. – Дайте си паспортите! Подавам ги, той дълго гледа снимките, а после нас и изсумтява нещо. Я. Антов, СбСт, 400. Опря се с две ръце на пътната врата, прекрачи прага, изсумтя нещо и се залюшка към пруста. К. Петканов, ДЧ, 34. – Ей, дедо Марине, дойде ли гостето, бе? – сепна го някой из градините край село. Но той изсумтя нещо неразбрано и още по-уплашено побягна през ливадите надолу. Ст. Даскалов, СД, 210.