ИЗТЍХО нареч. Разг. 1. С тих глас; тихичко. Като свърши късата си молитва, той изви към Ния сините си очи и рече бързо, изтихо – дано не чуят другите, дано не чуе Султана: – Сипни ми още половин чашка... от винцето. Д. Талев, ПК, 94–95. Думите му не се харесаха на някои от богомолците. Едни зашушукаха, други се покашлюваха изтихо, трети недоволно разтъпчиха нозе по каменните плочи. А. Христофоров, А, 42. Младежи под нова премяна и с цвете / на шапките бързаха, снажни, чевръсти... / Запяваше някой, а други изтихо / пригласяха. Ем. Попдимитров, Събр. съч. V, 43. После съпикасах, че той в таквизито си самотии пак изтихо, с глас, си попяваше. Св. Миларов, СЦТ, 141.
2. Без да се вдига шум или да се издава звук; тихичко, безшумно. Поп Сребро изтихо отвори вратата / и влезе. Ем. Попдимитров, Събр. съч. V, 20. Ето иде [Фрина] – съща фея!... / плещи кърши, снага вие, – / знак ми прави да немея, / в гърди мъка да прикрия. / Че Цербера е зад нази, / той изтихо наблюдава: / души, дебне, гледа, пази – / стъпките ѝ преброява. Ц. Церковски, Съч. II, 244.