ИЗУМЯ̀ВАМ1, -аш, несв.; изумя̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, св., прех. Силно въздействам на някого, като предизвиквам удивление, смайване поради своята необичайност, изключителни качества, сила, степен на проява и под.; смайвам, слисвам, поразявам. Безкрайно е разнообразието на живата природа. Но вгледаме ли се по-внимателно, нас ни изумява друг факт. Цялата тази пъстрота се движи в строго установени от природата рамки. Хр. Одисеев, ТН, 7. Искаше ми се да постигна тайната на природата, на света, и всичко това, което нас изумява, пленява или тревожи. Ив. Вазов, Съч. XV, 40. – Татко, какво трябва да пишат писателите, за да са добри? Този неочакван въпрос от страна на малкия човек изуми бащата. И в първия миг на устните му затрептя шеговит отговор. Г. Русафов, ИТБД, 133. Борис се докосваше леко до нещата, намекваше подробности, които изумяваха слушателите. Ем. Станев, ИК I и II, 252.
ИЗУМЯ̀ВАМ СЕ несв.; изумя̀ се св., непрех. Изпитвам чувство на силно учудване, удивление, смайване от качествата или проявите на някого или нещо; слисвам се, смайвам се, поразявам се. – Често се изумявам от неговата [на Ян] широка осведоменост във всички области на живота, на науката и особено на изкуството. П. Славински, ПЩ, 260. И казах на жената да прати детето някъде. Щом го прати, събрах сили и рекох: – Убих Младена... Тя се изуми. Втрещи се. Г. Крумов, Т, 23. – Белким – да те убие! Така ли рече? – изуми се Марина. Г. Караславов, ОХ, 156. – Не думай! – изумих се. – Защо си полъгала момичето? Аз още не съм решил да се женя. Кр. Григоров, Р, 236.
ИЗУМЯ̀ВАМ2, -аш, несв.; изумѐя, -ѐеш, мин. св. изумя̀х, прич. мин. св. деят. изумя̀л, -а, -о, мн. изумѐли и изумя̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, св. Разг. 1. Непрех. Загубвам ума, разсъдъка си; обезумявам. – Времето ги ражда. Затуй не могат да ги [разбойниците] очистят. И няма да ги очистят, щом е от времето... Първан изгледа баща си. „Има си хас да вземе да изумява тате! – помисли с тревога. Не помня да е говорил така“. В. Мутафчиева, ЛСВ I, 120.
2. Непрех. Ставам като безумен, оглупявам. Изведнъж кръчмарицата замлъкна и се огледа. – Господи! – извика тя – по риза ли ще посрещам гостите? Съвсем изумях. Ст. Загорчинов, ДП, 115.
3. Само св., прех. Забравям да кажа или да направя нещо; пропускам. – Ама какво стана с мечката бре, Момчиле? Виж пък как изумих да те попитам! О. Василев, ЗЗ, 18. Ами ако някой от партизаните слезе до градината? Нали ще го убият. Ами нали тогава наистина чичови Маринови наздраво ще си изпатят! Ах, как Денко изуми и това! Как не ги предупреди още преди обед! Г. Караславов, Избр. съч. VI, 201. – Татко, и аз ще дойда с тебе. – Сакън! – Оти, оти сакън. С баща си е. Ти което изумиш, тя ще го каже. Ст. Чилингиров, ПЖ, 90. Цял куп неща в ума ми се въртяха, / но виж сега как всичко изумих. Сл. Красински, БИ, 87.