ИЗУМЯ̀ВАНЕ1, мн. -ия, ср. Отгл. същ. от изумявам1 и от изумявам се; смайване, слисване, поразяване. Сичко що е неожидано, не може да бъде и смешно, защото има неожиданости, които поразяват человека с ужас и скръб, или възбуждат изумяване, възторг. Т. Шишков, ГМ, V.
ИЗУМЯ̀ВАНЕ2, мн. няма, ср. Разг. Отгл. същ. от изумявам2; обезумяване, оглупяване. „Живота ни е подарил бог, и ний немаме право да го уничтожим. Освен туй, той ни е вдъхнал толкози силно чувство на самосъхранението, щото само в минутата на изумяване е възможно да забрави человек туй чувство.“ Π. Р. Славейков, ЦП ІІІ (превод), 31.