ИЗХАБЀН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от изхабя и от изхабя се като прил. 1. За сечиво, оръдие – който е негоден за употреба поради притъпяване на острието от продължително използване, който вече не е остър. В мазата под стаичката, гдето живеехме, имаше само един чекорест пън. Не бяхме го изгорили, само защото нито майка ми, нито аз можехме да го разцепим с изхабената наша брадва. О. Василев, ЖБ, 173. По цял ден с изхабени кирки и лостове трябваше да разбиваме тежки скали. Мл. Исаев, Н, 332. Все тъй мрачен и сумтящ недоволно от изхабения бръснач, той продължаваше да стърже бузите си до посиняване. Д. Димов, Т, 272. С изхабено оръдие и най-изкусният художник не може да изработи хубаво нещо. У, 1871, бр. 1, 267. Една мотика нащърбена, / изтрита вече, изхабена, / бе хвърлена не знам къде. Ст. Михайловски, СurrСаl, 34.
2. Прен. Който е негоден за по-нататъшно развитие, който е морално износен. Под външния колорит на характера му [на фон Гайер] прозираше безжизнената пустота на изхабен човек. Д. Димов, Т, 481. На двайсет и осем години вече се чувствувам безнадеждно стара, безнадеждно изхабена, негодна. Н. Драганов, ТМС, 43. Ний носиме плода на страшно семе: / пороци, гнилост, язви страховити! / Ний веч сме старо, изхабено племе – / едвам излезнали из пелените! Ив. Вазов, Съч. ІІІ, 167.