ИЗХЛЀНЧВАМ, -аш, несв.; изхлѐнча, -иш, мин. св. -их и (остар.) изхлѐнчам, -аш, св., непрех. 1. Изведнъж издавам кратко хленчене. – Боли... – изхленчи детето, което разбра с присъщата на децата хитрост, че работите се обръщат в негова полза. Ст. Загорчинов, Избр. пр ІІІ, 45. – Не ща го [доктор Соколов] – изхленчи старецът. Ив. Вазов, Съч. ХХІІІ, 24. Тя се притисна още по-силно и почти изхленчи: – Мехмеде, Мехмеде, какво ще стане сега? – Дете, дете – успокояваше я той – какво може да стане? Л. Стоянов, Избр. съч. ІІІ, 220. Тя изпъшка, почти изхленча. Ив. Вазов, Съч. XXVI, 91.
2. Изказвам, изричам нещо, обикн. молба, с хленч. – Два дена не я яло! – изхленча майката. Ив. Вазов, Съч. XXIV, 16.