ИЗХЛЍПВАМ, -аш, несв.; изхлѝпам, -аш и (рядко) изхлѝпна, -еш, мин. св. -ах, св., прех. 1. Изведнъж издавам кратко хлипане. Взря се като изумен в бялото, застинало лице на мъртвеца, изхлипа глухо, задави се и се преви. Г. Караславов, ОХ ІІІ, 530. Само Ягодка, която се беше притиснала до нея, все още не можеше да свикне с мисълта, че след малко ще ги разстрелят. Тя хапеше до кръв устните си и от време на време изхлипваше. Д. Ангелов, ЖС, 647. Тя въздъхна и изхлипа като дете, което дълго е плакало. М. Грубешлиева, ПИУ, 174. Кольо изхлипа и политна към миндера не толкова от болката, колкото от страшната обида. Ем. Станев, ИК I и ІІ, 333.
2. Изказвам, изричам нещо с хлипане. – Не, няма да се върне! Аз го погубих, унищожих го. – Но защо? – попита обърканият Бенко. – Защо ли? – изхлипа Фери. – Защо исках да взема неговото място. Ал. Бабек, МЕ, 192. – Свой човек не тежи, лельо. Лелята хвана ръката ѝ и я прилепи до сърцето си. – Милата ми! – изхлипа тя. Г. Караславов, ОХ ІІІ, 193.