ИЗХЛУ̀ВАМ, -аш, несв.; изхлу̀я, -у̀еш, мин. св. изхлу̀х, прич. мин. страд. изхлу̀т, св., прех. Диал. Изведнъж бързо смъквам, свалям нещо облечено, обуто, надянато; изхлузвам. Противоп. нахлузвам. С опитни пръсти опипваше мъртвия гавазин. Понечи да изхлуе салтамарката на арнаутина, но се отказа. В. Мутафчиева, ЛСВ I, 101. изхлувам се, изхлуя се страд.
ИЗХЛУ̀ВАМ СЕ несв.; изхлу̀я се св., непрех. Диал. 1. За предмет, надянат на крак, ръка, тяло – неусетно, неочаквано се смъквам, свличам; изхлузвам се. Куцар бягаше между дърветата. Едната му обувка се беше изхлула. А. Каралийчев, ПГ, 44. Толкова беше отъняла, че когато переше, пръстенът ѝ се изхлуваше и падаше в легена с прането.
2. За човек – неусетно, леко се измъквам, освобождавам от някаква дреха, събличам някаква дреха; изхлузвам се. Изхлува се из ризата си [Жика], свлича съдраните си панталони. М. Вълев, ПСС, 90.
2. Обикн. с предл. из. За човек – излизам, обикн. бързо, навън от помещение или изпод нещо; измъквам се. Жената се изхлу из катуна първа, отстъпи на крачка от процепа, който му служеше за врата, взе да оправя дрехите и косата си. В. Мутафчиева, ЛСВ I, 480–481.