ИЗХРИПТЯ̀ВАМ, -аш, несв.; изхриптя̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. изхриптя̀л, -а, -о, мн. изхриптѐли, св., непрех. 1. Обикн. за човек – изведнъж издавам кратко хриптене. Той изхриптя, задуши се, вратът му порозовя от напрежение, но като се изкашля, заклати се цял и дигна високо ръка. Г. Караславов, ОХ IV, 264–265. Агентът се приведе над агонизиращия, заклупи въжето на шията му, застъпи единия край, а другия изпъна с цяла сила. Легналият изхриптя и нервно зарита. X. Русев, ПЗ, 156. Изведнъж той изхриптя страшно, хвърли се на земята – ридаеше беззвучно. П. Вежинов, НС, 273.
2. Изговарям, казвам, издумвам нещо с хриплив, пресипнал глас. Задушен от треската, с мътен поглед, Тонев изхриптя: – Хинин! П. Бобев, К, 24. Без да сети как, той пристъпи и се наведе към турчина. – Гяур! – изхриптя умиращият, безсилен да се надигне от земята. Ст. Дичев, ЗС I, 175. После, като раздра кожата му с ноктите на другата си ръка, изхриптя диво: – Пусни ме, гангстер!... Д. Димов, ОД, 30. Когато делфинът излезе на повърхността, те видяха, че той бе изменил посоката си. – След него! – изхриптя далматинецът. П. Вежинов, ДБ, 165. – Студена бира пих, изпотен – изхриптя мъжът.
3. За глас – прозвучавам хрипливо, хрипкаво. Пресипналият му от студ и глад глас изхриптя: – За всичко е виновен брат ми. С. Северняк, ОНК, 13. Заговори тихо, само от време на време гласът ѝ изхриптяваше и тя [Султана] преглъщаше със сухо гърло: – Ти, сине Лазе, искаш да се отделиш от нас. Д. Талев, ПК, 331. Изтощен от напрежението и мъката си, той [Борис] се строполи отново на стола и гласът му изхриптя тихо, сякаш говореше на себе си. Д. Димов, Т, 474.