ИЗХЪ̀ЛЦВАНЕ, мн. -ия, ср. Отгл. същ. от изхълцвам. Една проклета топка беше заседнала в гърлото ѝ. Мъчно ѝ беше – мъчно за майка ѝ, за село, зави се през глава и заплака. И още с първото изхълцване сети как топката се раздвижи в гърлото ѝ. Г. Райчев, ЗК, 140. Чуваше се само сребристият му вик в ближната стая, често пресичан от радостни изхълцвания или плач. Ив. Вазов, Съч. ХІІ, 36.