ИЗЧОВЪ̀РКВАМ, -аш, несв.; изчовъ̀ркам, -аш, св., прех. Разг. 1. С човъркане изваждам, измъквам нещо отнякъде; изчоплям. – След това [римляните] изваждали из торбите си дълги шила и изчовърквали из пукнатините медни жилки. С, 1954, кн. 3, 87. – Герой беше ти, Баданга! Без да гъкнеш, изчовърка с ножа зъба си. И стана истински мъж, с истинска мъжка красота. П. Бобев, ОН, 181. Едно момче са научило да лови врабчета и като им изчовърквало очите, пущало ги пак живи да хвърчат. У, 1870, бр. 3, 34.
2. Прен. Откривам, изнамирам някого или нещо след старателно търсене. – И ако не ме намеряше на двора? – Щях да та изчовъркам, дето и да беше. Н. Михайловски, ПА (превод), 43. изчовърквам се, изчовъркам се страд.
◊ Изчовърквам / изчовъркам душата <с памук>. Разг. Измъчвам някого до крайна степен, обикн. незабележимо, без да показвам това външно. От околийското управление ще съобщят на по-горната власт. Ще го емнат разни учени полицаи, ще го разследват, душата му с памук ще изчовъркат. Г. Караславов, С, 237.