ИЗШЪ̀ТКВАМ, -аш, несв.; изшъ̀ткам, -аш, св. 1. Непрех. Шъткам изведнъж, казвам, подвиквам „ш-шт“ или „с-с-т“ някому, за да млъкне, да настъпи тишина; изшитквам. Някой два пъти му изшътка да мълчи, два пъти остро: шът, шът! Л. Дилов, МСПА, 67. Разсмяхме се тъкмо когато на екрана ставаше нещо тъжно. Свирепо ни изшъткаха. Ем. Манов, МПЛ, 96. Песента не закъсня. Страхил подхвана пръв. – Тихо! – изшътка часовоят. М. Яворски, ПОББ, 12.
2. Непрех. Със същото подвикване, шъткане привличам вниманието на някого, за да ме забележи, за закачка и др. Но още не бе прекосила дерето и някой ѝ изшътка. Обърна се – Денчо. Ст. Марков, ДБ, 357.
3. Прен. Прех. Разг. Изгонвам, изпъждам някого; изшитквам. Изшъткаха го от завода.