ИЗЩУ̀КВАМ, -аш, несв.; изщу̀кна, -еш, мин. св. -ах, св., непрех. Остар. и диал. Изчезвам, изгубвам се някъде неочаквано. Грабнах аз молива / .. / Аз бързам: ту скалата тъмна, ту / козите – но додето тях да схвана, / козарчето изщукна бозна де – / пейзажът тъй несвършен си остана! Π. Π. Славейков, Събр. съч. IV, 59–60.
2. Прен. За мисъл и под. – изгубвам се, изчезвам (от ума, от паметта). – Действително – каза Владиков – изщукна ми из ума най-главното. Ив. Вазов, Съч. VI, 21. Струмка! О, тоз момински образ не е изшукнал из ума му и из душата му, той и сега го види в цялата му дръзка и дива хубост. Ив. Вазов, Съч. XI, 27.
ИЗЩУ̀КВА МИ несв.; изщу̀кне ми св., непрех. Остар. и диал. Забравям нещо, изчезва от ума ми мисълта за нещо. В залис и смъщение Иванчу нà как му изщукна из ума за китката. Ил. Блъсков, ПБ III, 84.