ИЗЮ̀ДЕН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от изюдя като прил. Остар. 1. Обикн. за лице, черти – който е разкривен, изменен, в израз на силно неприятно преживяване или гримаса. Той и сега виждаше изюдените им лица пред ужаса да изгорят живи, чуваше отчаяните им викове. Д. Спространов, С, 339. – Думам ви: или са дяволи, или са люде нечестиви. Такива едни малки, образът им чер, изюден. М. Смилова, ДСВ, 19. И сви в беззвучен смях изюдени уста. Π. Π. Славейков, Събр. съч. III, 282. Потни, бледи, изюдени, / плахи, заморени – / пристигнаха и спряха се / пред селски дюгени. Ц. Церковски, Съч. II, 169.
2. Който няма нормално, почтено поведение, мислене, цели; изкълчен, покварен. „Виж ти объркан свят. Щурава младост. Сами не знаят какво искат. Онзи станал еретик и бунтовник, а и дъщеря ми не е със света. Изюден свят.“ М. Смилова, ДСВ, 276–277.