ИМЕНУ̀ВАМ, -аш, несв., прех. 1. Давам наименование; назовавам, наричам. Младия даскал Тодар – му казвали, за отличие от някогашния даскал Тодар, когото именували Дрътия даскал. Т. Влайков, Пр I, 89. Варлаам, който никога не именуваше съседа си, прибави раздражено: – На оногова [Селямсъза] де, казвам. Ив. Вазов, Съч. VIII, 31. Съществителното име е дума, която именува предмет. Л. Андрейчин и др., БГ, 57. Ако и да са направиле в изгорените села някои колиби, които именуват къщя, по-голямата част от населението остава без покрив. НБ, 1877, бр. 66, 258.
2. Давам име на новородено дете; кръщавам. именувам се страд. Северната група се свърза с Витоша чрез Владая. Най-важни планини в тази група са Люлин планина, която по-нататък се именува Вискер, Гребен и пр., и Драгоманските височини. А „България“, 16. Едно разстояние от сто години се именува век. Е. Васкидович, ПП (превод), 72.
ИМЕНУ̀ВАМ СЕ несв., непрех. Имам, нося име; казвам се, наричам се. – И пак ти казвам, хубаво пиши: Пена Динкова се именувам! А момчето ми Кольо Динков! Разбрахте ли? Н. Каралиева, Н, 191. Като го видя, той замахна с бича си и се развика с пяна на уста: – Ти, сукин сине, гърдите те болят, а бунт ще правиш. Още и бесарабец се именуваш. В. Геновска, СГ, 530.