ИМÒТНИК, мн. -ци, м. Остар. Човек, който притежава имоти; богаташ. Узна, че е от Стара Загора, че е бил добър търговец и имотник, но всичко изгубил при разорението от Сюлейман паша на Стара Загора. Ив. Вазов, Съч. X, 39. Па и всеки – бил прост или зналец, бедняк или имотник – даваше – кому колкото стигне ръка – за обители и църкви. Н. Райнов, ВДБ, 61. Лазар заплаща с живота си, защото е син на имотен баща, чорбаджия, познат с лошата слава на алчен имотник. Б. Ангелов, ЛС, 118.