ИМПЕРАТЍВ м. 1. Грам. Заповедно, повелително наклонение на глагола. Глаголът в императив има специални форми само за второ лице в единствено и множествено число.
2. Прен. Книж. Заповед, безусловно изискване. Тия постановления не са само празна канцеларска литература, а императиви, които се прокарват и за чието изпълнение се следи бдително и опущенията се наказват. Ас. Златаров, Избр. съч. ІІ, 109. Всеки човек, и най-малкият, трябва да прояви максимума на своите способности, трябва да се развие пълно, това е един етически императив, който Гьоте не забравя ни за миг. М. Арнаудов, Г, 83. Ако въздигнем доброто в себе си до императив, то става наш кумир. М. Яворски, ЕСВ, 116. Работата не е толкова и до създаването на оная изключителна, специфична атмосфера, която е толкова характерна за произведенията на автора на „Престъпление и наказание“. Има друго – и то се заключава в императива да се разкрие и акцентира бунтът на Достоевски срещу пошлостта и насилието над човека. ОФ, 1958, бр. 4446, 3.
◊ Категоричен императив. Филос. В етиката на Кант – безусловен и безкористен нравствен дълг, закон, диктуван единствено от абсолютното и неизменно нравствено съзнание на човека.
– От лат. imperativus през нем. Imperativ или рус. императив.