ИНОСТРА̀НЕН, -нна, -нно, мн. -нни, прил. Остар. Книж. Който е от чужда страна, държава; чуждестранен, чужд. Според конституцията князът е глава на държавата и върховен представител на княжеството във всичките му сношения с иностранните държави. А „България“, 62. Той [Хаджипетков] самичък, без да знае една думица от иностранен език, тръгнал от Търново и през Хамбург и Ню Йорк стигнал благополучно в Чикаго. Ал. Константинов, БПр, 1893, кн. 4, 49. Когато Нешо Бончев препоръча на българите в Браилското периодическо списание да изучават чуждите литератури, той писа: „Тие фактове ни показват, че при изучванието на иностранните литератури, лично място ще захване и руската“. Ив. Шишманов, Избр. съч. I, 65. В това същото време мнозина българи се учеха в иностранни училища в Русия, Букурещ, в Белград. Г. Бенев, БК (превод), 32.