ИНСТРУМЕНТА̀ЦИЯ ж. 1. Муз. Дял от музикалната теория, който изучава принципите за съчетаване на отделните инструменти в оркестър въз основа на техните качества и техника; оркестрация. От 1943 г. Марин Големинов е професор по инструментация, а по-късно и по композиция в Българската държавна консерватория. Л. Сагаев, КО [еа].
2. Разпределение на гласовете на оркестрово съчинение между съответните инструменти. Музиката на Делиб е извънредно мелодична, пълна с грация и елегантност, написана с високо професионално майсторство, богата хармонически и с много оригинална и цветиста инструментация. Л. Сагаев, КО [еа]. Инструментацията в оркестровите творби на Дворжак е разнообразна и цветиста – ту нежни багри, ту мощни избухвания ѝ предават динамично колоритна ефективност. БНТ, 1941, бр. 223, 2.
3. Муз. Приспособяване на дадена музика за отделен инструмент или по партии за група инструменти, камерни ансамбли и др.
4. Литер. Стилистичен похват, при които редуването на определени звуци придава на стихотворението или на части от него определен звуков тембър; инструментовка (във 2 знач.). В „Благовещение“ на нашия Яворов например имаме една разпореда на думи и една инструментация на гласни и съгласни, която явно стои в хармония с настроението, смътно и силно, предизвикано от тържествените утринни звуци на камбаната. М. Арнаудов, ПЛТ, 386. Експресивността на поетическата фраза е постигната с помощта на звукова инструментация и множеството повторения. СбДП, 382.
– От фр. instrumentation.