ИНТЕРДЍКТ м. 1. Юрид. В римското право – заповед на претора, дадена от него направо на съдещите се страни, с която се установява, забранява нещо или се нарежда да се предаде имот. Интердиктът е заповед, която преторът издава до страните при нарушаване на владението и с която разрешава спора за владението. П. Венедиков, ЗРП, 82.
2. Истор. В средните векове – забрана на папата да се извършват богослужения и религиозни обреди в известна област, като средство за политическа борба срещу непокорни крале, князе и за налагане на своята воля. На франкските епископи новият папа изпратил „интердикт“ – клетвена забрана да служат литургия, докато не освободят без вина задържаният славянски архиерей. Епископите пуснали св. Методия, но пък заплашили княз Коцел. Зл. Златев, КП, 220.
3. Разш. Забрана на духовно лице да служи.
– От лат. interdictum ‘забрана’.