ИСИХА̀ЗЪМ, -змът, -зма, мн. няма, м. Истор. Религиозно мистично учение във Византия и България през XIII – XIV в., чиито последователи са се стремели да постигнат единение с Бога чрез аскетичен и уединен живот, чрез самовглъбяване и пълно мълчание. Исихазмът бил създаден от монаха Григорий Синаит отначало като ерес, като отклонение от официалната църковна идеология във Византия. Ист. X и XI кл, 86. Някой си Теодорит увлече и прости, и лични с чародействата си. Като чу за това, с царска помощ Светият го прогони от Търновград, защото тоя Теодорит отричаше исихазма. Ем. Станев, А, 103.
– От гр. ἡσυχάσμός.