ЍСО ср. 1. Муз. Рел. Пригласяне с равен тон, обикн. при черковното пеене. Утринното правило привършваше и в храма се разнесе многогласното исо на ученическия хор. А. Христофоров, А, 261. През това време веселият жизнерадостен Симеон пееше на исото в базиликата. Й. Вълчев, СКН, 587. Исото състоеше в приглашане на псалта с едно проточено, безконечно мучене: а-а-аа! Ив. Вазов, Съч. X, 165. Дядо Любен стоеше на мястото си с изправена снага и държеше исо на псалта. К. Петканов, ДЧ, 195. Обр. Песента чудно звучеше в тоя нощен час, при исото, което ѝ държеше дъждовният шум. Ив. Вазов, Съч. XXV, 123.
2. Само членувано. Пригласяне. След като успя да намери и да даде най-верния и тържествен тон на исото, като започна свирнята и послуша гайдата с наведена към нея глава, той запя. Й. Йовков, Разк. ІІІ, 286. Тя слушаше песнопенията на чича си. И сякаш всичката хубост на тия песни идеше от исото на хаджи Пеня... Тъй хубаво, тъй гладко, тъй песнопойно беше то... Д. Немиров, Б, 87.
3. Остар. Фон. Вид ударение с придихание в ранното новобългарско писмо. // Надреден знак във вид на запетая и дъгичка за означаване на това ударение (’´). От тънкото придихание и от първите две ударения [острото и тежкото] стават други две ударения с придихания: исо (’´) и апостроф. Първото ся нахожда над сяка начална гласна, която има ударение. Ив. Момчилов, ПСЕ, 169.
◊ Исо на гайда. Муз. Равният тон на гайда.
~ Държа исо. 1. Някому. Послушно изпълнявам волята на някого и говоря по негова изгода, каквото той каже и иска. Другите министри безропотно и раболепно им държат исо, с нищо сериозно не се занимават в своите канцеларии. Пряп., 1903, бр. 13, 1. 2. Говоря най-високо от всички (обикн. при спор, кавга). Щом го видяха да се връща в Лиляче, селските чорбаджии начаса побесняха. – Видяхте ли, оня безбожник пак запраши към училището да трови душиците на децата ни. – Държеше над всички исо попът. Г. Русафов, ИТБД, 207. 3. Пригласям на някого, съгласявам се с него. Светослав Миларов също написал статия, изпратена тайно от затвора. На Миларова някои държали исо: „Отхвърлянето на фенерското иго не би трябвало да означава проста замяна на чуждото духовно потисничество със свое“. Хр. Бръзицов, НЦ, 167.
– От гр. ἴσος ‘равен, еднакъв; съответен’. – Български книжици, 1859, април, кн. 1, ч. I. – Друга (остар.) форма: ѝсοс.