ИСТЕРЍК, мн. -ци, м. 1. Мед. Човек, който страда от истерия. И тогава изведнъж се разсмях. Разсмях се накъсано, с хълцане, като истерик! Хр. Боевски, ПЧ (превод) [еа]. Противоположно на плача и сълзите, смехът обикновено се свързва с приятни емоции, но не всякога. Известно е, че и при радост някога плачем, а има изблици на смях у истериците, несвързани с изпитване на радост. Р, 1937, бр. 8 [еа].
2. Прен. Разг. Неодобр. Човек, който често е в напрегнато нервно състояние, в силна възбуда, поради което лесно избухва, кара се, крещи и под.; скандалджия. В образа на подполковник Христанов писателят е показал докъде може да достигне шовинистичният бяс. Истерикът, който изпълва лагера с дивашките си викове, който крещи срещу „безотечествениците“, който разрушава палатките на подчинените си и навсякъде размахва своята тояга, е също „родолюбец“. Е. Каранфилов, ВСЛ, 108. С него не може да разговаря човек – все се кара, все крещи. Истерик!
– От лат. hystericus през фр. hystérique. – Друга (остар.) форма: хистерѝк.