ИСТОРЍК, мн. -ци, м. 1. Специалист по история на обществото. При императорския двор имаше философи и историци, които в многотомни хроники предаваха най-малките исторически събития в империята. Ив. Вазов, Съч. XIV, 39. – Аз съм историк. Проучвам старата история на България. М. Марчевски, ТС, 58. Той [Иречек] е роден историк. Предпочита старите източници пред новите книги. Обича късите изречения и точния израз. А. Каралийчев, ПГ, 186. Гръцките историци и писатели са назовавали Стара планина Аемон. Й. Радичков и др., ГСП, 5. Славният гръцки историк Иродот публично чел една част от написаната от него История на старите народи. Г. Йошев, КВИ (превод), 59.
2. Разш. Учен по история на науките и изкуствата. Нашироко и подробно с развитието на българската литература се е занимавал проф. Боян Пенев – най-видният неин историк. Г. Цанев, С, 1955, кн. 9, 117. Историкът на изкуството изучава и систематизира художествените произведения от миналите епохи. Хр. Ковачевски, СК, 80. Критическото дело на Б. Ангелов получава естественото си продължение в делото на литературния изследвач и историк. Ив. Богданов, ЛДБА (Б. Ангелов, ЛС), 14. Най-видните историци в българското езикознание са Стефан Младенов и Беньо Цонев.
3. Разг. Учител по история. – Нищо не знаете – рече историкът. – Оня, новият по рисуване, развали къта долу и каза, че нямало нужда от олтари. Д. Бегунов, ГП, 58–59. Днес се върнахме по-рано от училище, защото историкът отсъстваше.