К1, мн. няма, ср. 1. Единадесетата буква от българската азбука, с която се означава съгласната К (изговаряно къ, в абревиатури и ка). — Кирчо вие не корете! / Аз ще го похваля даже. / Никак тук не се оплаквам, / по-добро и не очаквам! / Пише „кирчо“ с малко „к“, / пише „гъска“ с главно „Г“! Ас. Босев, СбХ, 172. Главно к. Старобългарско к. Печатно к. Оценка „к“.
2. Фон. Беззвучна задноезична съгласна. Меко к. Твърдо к.
3. Рядко. Като числ. редно. За означаване на единадесетия от поредица еднакви предмети, рубрики, страници и под. Подточка к.
К2 предл. Остар. Към. И Симеон, находящи ся във враждебно отношение κ цариградските императори, без сомнение никаким начином не е могъл да ся съгласи да допущи цариградски архиепископи во свое царство. БКн, 1859, кн. 1, 151-152. Па са спусна κ нейна мама / да ковлади тя Стояна. Хр. Ботев, Съч. 1929, 24. Отдалечен от бащнина, / от мило първо либе, / на тази чуждата страна / и радост κ мен не иде. Π. Р. Славейков, П, 9. — Стани, Радо, да думамо. / — Немам кога, млад Стояне, κ ночи че ми госйе дойде, / 6аще бракя — мен чичеве. Нар. пес., СбВСтТ, 698.