КАВГАЛЍЯ ед., неизм., мн. -ѝи, прил. Диал. 1. Който често прави кавги. Свекърва ми кавгалия, / свекърва ми, етърва ми, / къде ходат по комшии, / се за мене лошо думат. Нар. пес., СбВСтТ, 445. Бог да бие богдански гидии, / у виното яко са бекриа, / ... / у кавга са яко кавгалии. Нар. пес., СбНУ XLIII, 154. — Фала тебе, Марко добър юнак, / кога дойдеш Латинка да водиш, / .. / Да наканиш петстотин сватове, / сал не кани Милини синове, / че са они много кавгалии. Нар. пес., СбНУ XLIII, 137.
2. Който е в кавга с някого; скаран. Да обещават тия господа могат, ала кавгалии с княза да стават те не могат, защото инак той ще ги пропъди от властта. Г. Георгиев, Избр. пр, 84. — Вие знаете, че съм кавгалия с него. Ив. Вазов, Съч. ХXII, 87.
3. За вино — който бързо опива. Не пий вино, че виното е кавгалия.
4. Като същ. кавгалия м. и ж. Мъж (или жена), който често се кара, прави кавги; кавгаджия. Гина се провикнала: „Излез, излез, Трено кръчмарице, да си видиш твоя борчлиа и кавгалия!“ Нар. пес., СбНУ XLIV, 506. — Либил би те, убава девойко, / ал ти бракя върли су бекрие, / у дружина върли кавгалии, / оче мене младо да убию. Нар. пес., СбНУ X, 47.