КАЛУ̀ГЕРЧЕ, мн. -та, ср. Умал. от калугер; млад калугер. Скитах са аз по Видин цели седем години и много мъки претърпях: и калугерче ма правиха, и хамалин станах, и по механите и по кавенетата живях; а за баща си и за майка си нищо не можах да чуя. Л. Каравелов, Съч. IV, 24. Сичките миром минаха, / Рада ми миром не мина, / с калугерче са закачи: / „Йоргеле, млад калугерино! / Защо заправи келийка, / келийка „Света Марийка“. Нар. пес., СбГЯ, 189.