КАМЕНЍТ, -а, -о, мн. -и, прил. Остар. и диал. 1. Каменист (в 1 знач.). Пътникът, който иде тогава от голите равнища ломски или от София — минал през пустинните, каменити и опечени баири на южния балкански склон — изпълня се от радост, като се озове в хладната пазва на това горско гърло. Ив. Вазов, Съч. XXIV, 184-185. Разпрегнали беглеците край бълникащото езерце в един изровен от лисичи дупки каменит дол и запалили огньовете. О, Василев, ЖБ, 6. Императорът ся оттеглил на малкия и каменит остров Капрея. Н. Михайловски, РВИ (превод), 270. Тя [българската столица] е избрала за себе си място в тясната долина там, дето Янтра ся извива на лъкатушки като змия, просича каменитото бърдо. Б. Димитров, Я I (превод), 113. Полека ме, мили брате, води: / двори са ми, брате, каменити, / каменити, брате, каловити. Нар. пес., СбНУ II, 63.
2. Каменен (в 1, 2, 4 и 6 знач.). Ако да земем да копаем на глъбоко в някой баир, та отринем отгоре всичката пръст, ние има да стигнем най-сетне до каменити стени. Й. Груев, Лет., 1872, 233. Лавата, кога стои няколко время на едно място, хваща отгоре си каменита кора, а извътре за много години остая горяща и течна. Й. Груев, Лет., 1873, 68. От жалби го в гробища не копа, / закона го у равните двори. / .. / И се го пита сина Димитрия: / — Топла ле е каша каменита, / мека ле е от камен зглавница? Нар. пес., СбНУ XLV, 364. Негово е сърце каменито, / не че може па да го погубиш; / нало махай доле през нодзете. Нар. пес., СбНУ V, 93.