КАРАНТЍЯ ж. 1. Само ед. Вътрешности на заклано животно (дроб, черва, стомах, сърце, далак), включително крака и глава като храна. Немотията в къщи беше тъй страшна, че той носеше от градската кланица волски крака и карантия, треперейки от страх да не узнаят другарите му за това. Ем. Станев, ИК I и II, 372-373. Завинаги изчезнал амбулантен продавач в София бе подавачът на карантия. С голяма кобилица на рамо, на която бяха накачени говежди и свински крака, той обикаляше махалите. П. Мирчев, СЗ, 70. // Ед. и мн. Отделен вид от тези вътрешности. Когато някой издаваше от търбуха на прасето дроб, далак или друга карантия, те [кучетата] неволно се потътрузиха напред. И. Петров. ОЗап., 35. — Ще хвръкнеш и ти, момчето ми, няма цял живот карантиите да миеш, я! А. Гуляшки, ЗР, 143.
2. Простонар. Пренебр. Обикн. мн. Органи на човек или животно в коремната и гръдната кухина; вътрешности. — Цапаросай го [вола] един път в хълбока, па турчулята нека да му събират карантиите. Г. Караславов, Избр. съч. X, 50. Край масите сега седяха по-млади и делови хора, които, без да се страхуват за здравословното състояние на своята карантия, поглъщаха конски дози гроздова и сливова ракия без мезе. ВН, 1960, бр. 2857, 4.
— От тур. kirinti.