КАРА̀Ч1 м. 1. Рядко. Лице, което управлява нещо (впрегнат в кола, каруца и др. добитък или превозно средство като файтон и под.). Конските дикани препускаха, подковите лъщяха на слънцето, а карачите въртяха над главите си камшиците и викаха. К. Петканов, ОБ, 139. Него го придружаваше Пашон, синът на Голям Крушко, който беше .. карачът на шейната. Б. Обретенов, С, 43. // Лице, което привежда в движение моторно превозно средство; шофьор. По пътя в сухия храсталак, като изхвърлен от реката рак, лежеше автомобилът същ, който хвърчеше тъй могъщ. Около него пък се суетеше и сумтеше карачът му отчаян, вмирисан на бензин, и друг на изглед важен господин. Елин Пелин, ПР, 21.
2. Диал. Човек, който кара стадо от едър или дребен добитък за доене. Обядва у Ставриди и привечер се върна при стадото с двама души карачи — слуги при Ставриди. Κ . Петканов, ЗлЗ, 27.
3. Разг. Човек, който подкарва, подгонва дивеч по време на лов; гонач, гончия. О, о-хо-хо! Та ние станахме цял аскер. Седемнадесет души ловци и осем карачи. П. Росен, ВПШ, 98.
4. Диал. Човек, който отива да граби, краде мома (Н. Геров, РБЯ II).
КАРА̀Ч2 м. Диал. Бряст.
— От Вл. Георгиев и др., Български етимологичен речник, 1979.